Етикети

, , , ,

Откъс от книгата на Джеръм Брунър „Създавайки истории: Право, литература, живот” (J. Bruner, Making Stories: Law, Literature, Life. Harward University Press, 2003).

Преводът е направен по руския превод на Дария Кутузова

***

Нека да ви разкажа две истории за това, какво се случва, когато отделяме наративите от „чистите факти”. Тези две истории са живота и смъртта, и, както често се случват в такива случаи, те имат отношение към медицинската практика. Едната история е за ежедневните болнични процедури, а другата за лечебната физкултура и рехабилитация, пострадали при пътно-транспортни произшествия и други рисковани ситуации в съвременния живот.

В катедрата по хирургия и обща практика в медицинския факултет на Колумбийския университет, се откри програма по наративна медицина. Съществена част от тази програма е т. нар. наративна етика. Тази програма е отклик на осъзнаването на това, че влошаването на състоянието на болните – чак до смъртта им – има отношение, в частност, към това, че лекарите игнорират разказите на болните за техните болести, за това, с какво им се налага да се справят, за чувството за изоставеност, опустошеност. Не може да се каже, че лекарите въобще не са лекували тези болни, в историите на болестите регулярно са били отбелязвани честотата на пулса, температурата, резултатите от анализите на кръвта и др. Но, ако парафразираме думите на една от сътрудниците на споменатата програма, лекарите просто не слушали разказите на болните, техните истории. Лекарите се стараели „да се придържат към фактите”.

В резултат на това някои пациенти загубили надежда и спрели да се борят за живота си.

Всъщност в разказите на тези хора често се съдържали намеци, които можели да подскажат на лекарите, че лечението се оказва неуспешно. В един от описаните случаи разказа на болния би могъл да предупреди лекарите за това, че пациентът развива депресия, потиснатост, която в крайна сметка ще намали въздействието на предписаните лекарства. Същата тази сътрудничка на програмата казала: „Животът – това не са записите в медицинския картон”. Ако пациентът очаква, че от курса на лечение бързо ще настъпи облекчение, подобряване на състоянието му, а това не се случва, разочарованието има както психологически, така и соматичен аспект.

Попитах я: „Какво е това наративна медицина?” – „Вашата отговорност е да изслушате това, което иска да каже болния, а след това да можете да решите какво да правите с казаното. В края на краищата, кой е притежател на неговия живот, вие или той?” В този случай ми се струва много важно да отбележа, че лекарят, чийто думи цитирам е Рита Шарон – не само медик, но и доктор по филология, защитила дисертация за Хенри Джеймс! И още по-важно е това, че въвеждането на тази програма в катедрата по хирургия и обща практика довело до там, че пациентите по-рядко умирали от наративна некомпетентност на лекарите.

Подобна е историята в отделението по лечебна физкултура на медицинския факултет на Южно-Калифорнийския университет. Там програмата била въведена на основата на изследванията на Шерил Матингли, антрополог, сега щатен сътрудник в медицинския факултет на ЮКУ. Антрополози в медицинските училища – това за нас не е новост. Антропологията отдавна изучава целителските практики в различните култури по света. Но едва през последните десетилетия антрополозите започнаха да изучават това, което се случва в нашата собствена култура.

Задачата на тази програма е да включва активно децата, преживели тежки травми или децата, оздравяващи от тежки заболявания в занятията по лечебна физкултура. Понякога от това зависи живота на тези деца, практически винаги – възстановяването на функциите на организма. Изследователската група в ЮКУ стигнала до много важен извод: не е достатъчно да се разработи правилен комплекс от упражнения, не е достатъчно те да се провеждат от компетентен лекар, не е достатъчно да се убедят родителите, че спазването на режима на упражненията е много важно за възстановяване на функциите. Необходим е също и наратив за възможното оздравяване, може би дори фантастичен или драматичен, в който детето пациент, лекарят и родителят да станат герои от уестърна или детектива. Нека в историята да има много метафори, нека героят да вкарва всеки ден в своето имение няколко коня повече, или да се придвижва по леда по посока на училище. Главното е всички участници да споделят тази история. Разумното обяснение не оказва такъв ефект. Упражненията, които децата трябва да правят, винаги са дискомфортни, а често и болезнени. Пред лицето на едно такова увещаване на лекаря, че „това е за твое добро, младежо…” някак си всичко избледнява и изчезва.

 Превод от руски: Божидар Ивков

Източник: http://narrlibrus.wordpress.com/2009/01/30/a-bit-about-narrative-medicine/