Едва ли има човек, който да не познава две от множеството максими на Аристотел: „Човек е обществено (социално) животно” и „Човек по природа е политизирано животно (zoon politikon)”, т.е. човек е единство между биологично и социално, между тяло и дух.

Тялото е носител на един от основните атрибути на човека – той е организъм и като такъв има определени основни потребности, които трябва да се задоволяват преди човек да може да се изявява като психологическо, социално и културно същество.

Известно е, също така, че човешкия организъм се състои от клетки, тъкани и органи, които трябва да „работят” и да си взаимодействат адекватно и в строго определен синхрон, за да може той да съществува, да живее.

Медицината – сама по себе си не е наука – е система от научни дисциплини, които се занимават с човека като биологично същество. Това са биология, анатомия, физиология, патофизиология, вътрешни болести, неврология, педиатрия и др. И ако биологията има работа с органични и интраорганични връзки на живите същества, то медицинските дисциплини се намесват в тези връзки с цел лекуване и/или излекуване на болестта, подобряване на здравето или предотвратяване на смъртта.

Днес, когато се говори за липса на здраве (nonhealth) се имат предвид три измерения:

disease – болестта в биологичен смисъл, или патологични изменения в човешкия организъм; тук компетентен за определяне на това състояние е лекарят;

illness – болестта в смисъл на нейното субективно преживяване и усещане; тук компетентен за формулиране и вербализиране на тези преживявания в самия болен;

sickness – болестта като социологическо понятие, т.е. човекът в групата, здравното състояние и болестта като възприемане от и отношение на другите към тях.

Традиционният предмет на интерес за медицинските дисциплини е болестта в смисъла на disease, или онова обективно явление, което лекарите и изследователите могат да измерват с помощта на лабораторни тестове или други белези и симптоми. Затова не е изненада, че медицинските критерии за дефиниране на болестта имат биофизичен или бихевиорален характер.

Лекарите използват два типа данни при поставяне на дадена диагноза. (1) Белези, които могат непосредствено да се наблюдават и измерят: повишена температура, измерване на кръвното налягане, както и резултатите от лабораторните тестове. (2) Симптоми, които се различават от белезите по това, че не винаги е възможно да се наблюдават непосредствено, а лекарят се информира за тях от разказа на болния.

Може да се очаква, че за лекарите, заети с клинична дейност, интерес представляват преди всичко онези теории за болестта, които ги улесняват при поставяне на диагнозата и правят възможно използването на подходящи методи за лечение.

В историята на медицината се различават четири основни концепции за болестта, развити от времето на Луи Пастьор насам: (1) бактериална теория за болестта – акцентът е върху отделните микроорганизми; тя помага да се овладеят и победят много инфекциозни заболявания; (2) епидемиологична теория – акцентът е върху връзките между вредните фактори, организма на човека и социо-културната среда. Тя намира приложение преди всичко в борбата с епидемиите; (3) клетъчна теория – акцентът е върху промените в клетката като основни компоненти на болестта и се свързва с бързото развитие на биологичните науки през ХХ век. Тя оказва влияние върху търсенето на причините за хроничните и дегенеративните заболявания; (4) механистична (биомедицинска) теория – акцентът тук е върху разглеждането на болестта като повреждаща някоя част на машината организъм (тяло) и се свързва с напредъка на хирургията.

Понятието за болест в медицински смисъл обхваща знанието за строежа и функционирането на организма (човешкото тяло) като система на различни нива: целия организъм, отделните органи, тъкани и клетки. Доминиращият модел в медицината е емпиричния клиничен модел, в който симптомите се интерпретират като отражение или манифестация на неправилни соматични процеси (биохимични, неврофизиологични и др.). В медицината е прието да се използва т.нар. Международна Класификация на Болестите (МКБ), която прави възможно лекарите да дадат едно или друго наименование на дадено биологично състояние, различаващо се от това, което се нарича здраве или нормалност. Според МКБ лекарите делят хората на здрави и болни и а често в практиката си, когато имат работа с болест и болни, свеждат нещата до организма, а идентичността на човека се заличава от диагнозата.

През 50-те години на ХХ век социолозите откриват, че медицината е „неразработена мина” за изследвания. Това се случва благодарение на американския социолог Толкът Парсънз и неговата работа „The Social System” (Социалната система). Парсънз създава концепция, която обяснява здравето и болестта от перспективата на социалната система. Той разгледа медицината като институция за социален контрол. Изходен пункт тук е твърдението, че „равновесието на социалната система зависи от подходящото мотивиране на участниците в системата за изпълнение на социалните им роли”. Болестта се разглежда като заплаха, защото узаконява отеглянето от тяхното изпълнение. Затова изисква и официална социална регулация.

Болестта е девиантна социална роля, а нейните елементи са:

1) индивидът не е отговорен за своето състояние, не трябва да се срамува, процесът на лечение е необходим;

2) липсата на лична отговорност (неспособност), е основа за изключването на индивида от изпълнението на досегашните му социални роли;

3) условно ролята на болния е извинена, но се изисква болния да признае, че неговото състояние е нежелано и той би искал да оздравее;

4) следователно се очаква болният да се обърне за компетентна помощ към професионалистите.

За Парсънз здравето е състояние, в което индивидът показва оптималните си умения за ефективно изпълнение на ролите и задачите, определени му в процеса на социализация. „Здравето е дефинирано по отношение на участието на индивида в социалната система, отъждествено е с подчинение на нормите за физическа и психическа годност, позволяващи оптимално участие в обществените действия”.

Моделът на Парсънз описва здравето и болестта с категориите на социалната система и се основава върху анализ на нормативната система на всяко общество. Тук медицината е система за социален контрол.

Въпреки, че концепцията на Парсънз придобива широка популярност, тя подложена на множество критики:

1. Понятието „роля на болен” в теоретичен аспект е с твърде тясна приложимост, отнася се само до развитите западни общества, а много явления и поведения не могат да се изяснят с тази категория;

2. Понятието „роля на болен” намира приложение само за ограничена група заболявания, най-вече при тежки и остри такива, докато то не работи при описанието на много други състояния: например леки смущения, неизлечими или стигматизирани заболявания, както и при инвалидността. Не е случаен факта, че в съвременната социология на медицината и/или социология на инвалидността парсъновото понятие „роля на болен” е диференцирано на „роля на остро болен”, „роля на хронично болен”, „роля на безнадеждно болен” и „роля на инвалид”;

3. Парсънз придава прекалено голяма тежест на професионалното дефиниране на ситуацията – концепцията за ролята на болния е изведена от перспективите на лекаря;

4. Понятието „роля на болен” не сработва и при опита да се разберат различията в обществото.

Концепцията на Парсънз за ролята на болния се превръща в преломен момент в развитието на социология на медицината. Нещо повече, тя се превръща в идеологическа основа на биомедицинския модел – смята се, че Парсънз е първия, който концептуализира идеята за медицината като институт за социален контрол и особено за начина, по който „ролята на болен” може условно да легитимира девиацията с термините на болестите.

Тук заслужава да се цитират два важни момента от книгата на К. Дьорнер „Добрият лекар”, които ясно илюстрират непригодността на този модел в съвременната медицина.

Медицината – казва известния немски лекар и изследовател К. Дьорнер, е „в пълен смисъл биологическа дисциплина и затова може да бъде едновременно естествена наука и наука за духа. Не трябва да се говори за душата и за тялото като за различни неща. В значително голяма степен те представляват основни, допълващи се един друг съставни части на човека, в рамките на които лекарят е длъжен да се ориентира и действа, постоянно да отчита тази „двойна перспектива”. Вземайки предвид всички тези аргументи, модният днес термин „биомедицина” е – по мнението на Улрих, безсмислен термин, защото, от една страна, сам по себе си е тавтология, тъй като още в самото определение „медицина” трябва да се съдържа това, което искат да добавят с приставката „био-”. От друга страна този термин е идеологически, защото с помощта на приставката „био-” се проявява желанието да се скрие намерението медицината да се ограничи изключително до проблемите на тялото”. (с. 433)

И още: „Би било погрешно да се предполага, че пациентът когато и да е по собствен свободно направен избор, т.е. без консултация с лекаря, би бил по-решителен <…> Самата болест лишава от дееспособност, намалява степента на свобода, автономната способност да се взимат решения <…> Ако ние действително искаме да бъдем представители на интересите на нашите пациенти, то сме задължени самокритично да се оправим с господстващата практика, която ни предоставя, на нас лекарите, определена власт и неразривно свързаното с нея – повече или по-малко – в латентна степен насилие. Ако съумеем да преодолеем тази трудност, то ще можем безпрепятствено да определим интересите на нашите пациенти, ръководейки се при това от собствените си субективни представи, които могат да включват както нещо агресивно-деструктивно, така и научни, икономически и други интереси” (с. 432).

 Използвана литература

Uramowska-Żyto, B. (2009) Socjologiczne koncepcje zdrowia i choroby. W: A. Ostrowska (red.) Socjologia medycyny. Podejmowane problemy, kategorie analizy, ss. 65-86.

Conrad, P. (1992) Medicalization and Social Control. In: Annual Review of Sociology, Vol. 18, pp. 209-232

Дернер, К. (2006) Хороший врач. Изд. „Алетейя”, Москва.

 доц. д-р Божидар Ивков