Етикети

, ,

На 8 юни 2011 година се навършват две години от смъртта на известния български творец Пламен Масларов (1.01.1950 – 8.06.2010).

За мен той „се роди”, преди броени дни. Тогава разбрах, че е съществувал. Не! По-точно е да се каже, че е живял и продължава да живее чрез творбите си. Това не е оценка за неговата известност и значимост за българската култура, а оценка за моята неграмотност и неосведоменост. Утешавам се с мисълта, че все пак – макар и късно, научих за човека и твореца Пламен Масларов.

„Сухите биографични справки” за П. Масларов разкриват само част от неговата забележителна биография: „Завършил е театрална режисура във ВИТИЗ през 1974 г., но още като студент се снима в първата си кинороля – Мустафата във филма на Георги Дюлгеров „И дойде денят” (1973)”. Работи като театрален режисьор в Пловдив и Бургас, а по-късно специализира кинорежисура и драматургия в Париж (CRUS).

„Режисьорският му дебют в киното е късометражният филм „Ситуация”, а първият му пълнометражен – „Любовта на Мирон”, печели наградата за най-добра мъжка роля на фестивала в Сан Ремо, Италия (1980-а)”. Заснел е 50 документални и 10 игрални ленти, сред които „Зелените поля”, „Съдията”, „Забранено за възрастни”, „Кмете, кмете” и др. Продуцент е на нашумелия “Граница”.

В началото на 90-те г. П. Масларов „участва в Страсбург в програмата „Одисей” за източноевропейските страни на Европейския съвет за култура. А от 2001-ва до началото на 2003-та е директор на Народния театър”.

От 2004-та П. Масларов е „директор на Националната филмотека и се бореше за опазване на кинопаметта на България” (данните са от са материала, публикуван на адрес: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=508169).

Едно изречение в информацията на в. „Труд” ме порази: „От години Масларов страдаше и от рядката болест Бехтерев, която засяга двигателната система. Но нищо не можеше да спре неговата трудоспособност, нито да погаси изблиците на чувство за хумор у известния бохем”. Прочетох го и… този неизвестен за мен български творец ми стана близък. Много близък. Видях негови снимки, прослушах няколко интервюта с него и се почувствах щастлив.

„Миналото на българското кино е гаранция за бъдещето му” – предупреждава Пл. Масларов. Позволявам си да парафразирам тази максима на мъдреца – Паметта ни за великите и известните „Бехтервци” е гаранция за бъдещето на нас, живите „Бехтеревци”. А Пламен Масларов е бил велик. И за това има множеството доказателства.

За мен е велик с онзи несломим дух, пред който физическата болка – един от ужасните дарове на болестта на Бехтерев – се снишава, свива се в някакъв тъмен ъгъл и пада на колене. На колене пред духа на човека, който не само не е сломила, но без да иска е направила по-силен и по-велик. Защото въпреки нея той не е престанал да твори. Не е престанал да бъде Човек. Винаги, навсякъде и във всичко.

Великите и известните „Бехтеревци” – това са хората, които трябва да помним и да се гордеем с тях, защото могат да бъдат пример за нас, „обикновените” хора, че и ние можем да изживеем живота си с достойнство, въпреки болката. Да се опитваме да посрещаме и да преминваваме през живота изправени, а не повалени от нея на колене. Да бъдем Човеци, заради нас самите и заради другите.

Не познавам Пламен Масларов – за мен той е един „Близък-непознат”. Но аз съм от онези хора-мъничета, които се катерят по раменете на титаните, за да видят живота и от друга перспектива. Перспективата на човешкото достойнство. Перспективата на красотата и знанието, на доброто и силата на духа.

Ето няколко бисера на товреца, които успях да открия в мрежата:

„Въпреки че повече почват да говорят за тебе, като умреш – по-хубаво е да си жив…“;

„Аз не я обичам тази дума – проект. Това е сценарий, който един ден може да се превърне във филм. Аз не съм проектант, аз съм режисьор, понякога пиша сценарии, актьор съм бил, а в последните години се подвизавам като директор. Дето се шегуваме с Боян (става дума за Боян Биолчев-б.м.Б.И.) – единият е директор, другият ректор, да видим кой ще е еректорът, защото ще трябва работа да се върши…”;

Разбира се, хората не бива да се обиждат. Говоря за урбанизацията, особено курортите около града (Бругас-б.м.-Б.И.), това ми е малко чуждо. Не искам да упреквам никого, разбирам, че цивилизационният процес си върви неумолимо. На по-младите им е по-удобно, по-приятно. Може би ние сме остарели малко, може би сме станали по-романтични… Понеже ми казахте, че имате идея за панорама на творец, веднага ви казвам – ще стане, при това не е необходимо кой знае какво. С удоволствие ще дойда в Бургас. Дето има една приказка – един приятел ми вика ела на гости, но понеже е много късно, нямам нищо за пиене, а аз му викам, не се притеснявай, аз ще си дойда пиян… Човек има ли желание, той ще намери пътя. Дори да нямаме магистрала, стигаща дотам, ще стигнем…”;

„… Пък и стига само да каже – е, ама той е жив още този човек! Щото може някои да си мислят, че мене ме няма. Така де, давам това интервю и в потвърждение на факта, че още живея… Мисля си, че това не е и лошо, по-добре е да си жив… Да, да, въпреки че повече почват да говорят за тебе, като умреш, по-хубаво е да си жив…”

 П.П. Не знам дали съм прав, но ми се ще като НПО на и за хората с Бехтерев да създадем и да поддържаме рубриката „Великите и известните Бехтеревци”. Да ги помним, да черпим сили от тях в ежеминутната ни битка с болката и обездвижването. Не знам, но си мисля, че когато ги помня, когато чета, гледам и слушам за тях и тяхното творчество, колкото и да съм обезобразен от възрастта, болестта и болката, оставам прав и… мъничко по-добър и… красив. Древните казвали: „Здрав дух в здраво тяло”, никой обаче не ни е учил как здрав дух да остане такъв в нездраво тяло. Учим се от собствения си опит и от опита на хора като П. Масларов.

„Клишета, господине!” – може да викне някой. И сигурно ще е прав. Но кой знае… Човек има ли желание, той ще намери пътя. Дори да нямаме магистрала, стигаща дотам, ще стигнем…

Поклон пред паметта на човека и твореца Пламен Масларов.

Божидар Ивков

Реклама